За хората и сенките

Страхуваш се! Не си го признаваш, но, да, страхуваш се! Защо иначе така усилено бягаш напред?! Бягаш от сянката. Страхуваш се от сянката. Страхуваш се от собствената си сянка! Ха, та ти никога няма да можеш да избягаш от нея... - никога няма да избягаш от душата си! Освен ако не я пуснеш да влезе - в теб! Та тя затова те преследва! Иска тялото ти, а ти бягаш ли... бягаш... И се грижиш за това свое тяло, но от дългото бягане то просто рухва... Защо не я пуснеш вътре? Отвори й вратичката на сърцето си и я приеми... и тогава няма да се налага да бягаш. Приеми я! Тя се нуждае от топлината му. Но... изчисти най-напред много добре мястото, преди да я пуснеш, защото, дори и да отвориш вратичката, тя няма да влезе, ако вътре е мръсно и грозно. И ще те следва до тогава, докато съзре в сърцето ти уют, чистота, топлинка и... просто й стане приятно... там, вътре в теб...
Виждал си хора без сянка, нали? Те от нищо не бягат и за никъде не бързат. Те греят!

Провокирано от "Ошо. Тук и сега."

Истинските ценности най-скъпо струват...

Той продаваше живот.
Не, не работеше в болница, нито в някаква институция.
Беше съвсем обикновен човек.
Ставаше сутрин рано, усмихваше се на утрото и отиваше на работа.
Всъщност... той никога не споменаваше думата работа, както и думата пари.
Винаги казваше, че има всичко и отива да се наслаждава на живота.
Толкова много го обичаше, че всички около него желаеха да притежават частици от това богатство.
И той раздаваше вечност, не продаваше нищо, но живота си плащаше сам!
Висша форма на самообслужване някаква...
Вие познавате ли този човек?

На Спорта с много любов!

...Пак бягам..., само че... на едно място и изобщо не ми личи! А всички казват, че така ще ме запомнят - вечно бягащата!
Ех, преди изобщо не бягах за здраве... Тичах, защото Живота все ме гонеше... Сега, след толкова години преследване, сигурно съм му поомръзнала вече, защото, само от време на време ми подхвърля по някое и друго спринтче, а общо взето... разхождаме се заедно.
Аз пък..., нали съм си свикнала все да си бягам, един ден му викам: "Не може така, мой Живот, като някакви старци артрозни, все да вървим и да си гукаме! Я вземи ти да побягаш, пък аз тебе да гоня!" Не вярвах, че ще ме послуша, обаче той като взе, че като хукна... Любов, любов... Дали искаше да избяга от мен, или ме обичаше много и изпълняваше всяка моя прищевка... Обичаше ме, спор няма..., иначе щеше ли да е с мен?! Но обичаше все да подскача, да се драчи, да бърза, не обичаше болести, ненавиждаше старост и разплути тела... Абе Живот! Само е чакал да му загатна! Обаче аз сега къде да го гоня? Посоката му загубих, не поисках адрес... Чух го само да казва "фитнес". И така... попотичвам си леко и гледам "фитнес". Отварям и влизам... и ето ме, тук! И той беше в залата! Чакаше...
И пак бягам..., но не го гоня! То и затова, сигурно, не ми личи... А той просто стои и ме гледа. Сигурно ми се радва... И още как?! Ами ето, въздухът ми почти беше спрял, а сега дишам ли, дишам... Вълшебство! Приказка! Екстаз! Раздвижвам си тялото, загрявам, мускулите играят, пулсира кръвта! Ами енергията, която отделям - как само ме гали и как ме пречиства! И върти се сякъш двигателя вечен - силите стигат крайната точка, но не се спирам, продължавам...и ето... победата! Духа победи тялото! Усещам мощта..., но пак продължавам - не мога да спра! Не искам да спирам! Усещам как Силата коленичи в краката ми. Ума тържествува! Обърках ли? -не! Със думи не може това въобще да се каже! Това си е чиста магия!
Ех... Живот! Хубаво си го извикал този Спорт. Само, че аз се влюбих в него! И с него вече ще те гоним... Пък може и да те изпреварим...

3 минути

Този ограмен свят се затваря точно в три букви - в "ТЕБ" ! Завърта се в обратна посока, намира те, влива се в ТЕБ и изчезва. Оставаш "ТИ" и го носиш в себе си. Дори и не разбираш това. Носиш в себе си първичността на пролетта, горещината на лятото, красотата на есента и чистотата на зимата. Носиш години, месеци, дни, часове. Раздаваш ги по минути! Подаряваш ги! Оставяш за себе си три - само три минути. Полагаш ги дълбоко в сърцето си и продължаваш - да раздаваш, за да не тежи! Какво му трябва на човек - ТРИ МИНУТИ!

Размисли под дъжда...

Обичания човек никога не мисли за любов,

щастливия - за щастие,

смелия - за героизъм...

На обичания поет

не му се отдава сякъш

любовната лирика...,

той предпочита

чувствата да изживее!

Щастливия писател не умее

да пише пътеписи,

предпочита

пътеводителите...

А духовно богатата личност

винаги намира смелостта

да бъде

РАЗЛИЧНА ОТ ДРУГИТЕ!

Дисекция на седемдесетте процента

Море от проценти... Как да го разрежеш?! Не съм Мойсей, но... ще опитам...
Най - отгоре плуват общите приказки - понякога са много мръсни - черни, мазутени ..., понякога са само някакви си мазни петънца, даже проблясват от време на време, но болшинството са бистри - да! Играят си с лъчите и произвеждат безброй слънчеви зайчета за радост на окото. Красиви са и са леки и достижими - можеш да ги докоснеш, можеш да се къпеш в тях, но не можеш да ги опиташ - простичко е - соленооо...
По - надолу са водораслите. Красиви , но опасни. Стават само за гледане. Там - в морето!
Иначе ти дават живот - когато спре техния!
Най отдолу е дъното. Интересно, защо никой не го обича?! И свързва всичките си провали с него. А не е ли там истината?! Там красотата е божествена, но не всеки може да я види. Както и не всеки може да види еделвайса по върховете на планините. Но върховете са си върхове! Всеки се стреми към тях. А дъното ?! То е по- красиво и процентите на живот там са много повече, много!
Само че... седемдесетте процента ... шамандурата... Навътре и надолу - забранено!
Остават трийсет!
А Мойсей е само един!

Простичките истини житейски

Слабите - пишат.
Силните - действат.
Умните - пишат и действат!

За свободата на ... овчиците :)

Колко свободно, тихичко и спокойно си пасат тревичката само... И тоя веселяк - пастира - какво момче ! - Грижовно, работливо, обичливо - виж, седнало си то под сянката, музика им пуснало - полето се полюшва от ритмите на нашенските поп-фолк изпълнители - та да им е зле на овчиците, а?! И как само нежно им подвиква, когато някоя се отлъчи... Ех, обича си ги той, овчиците, обича си ги... Та те са такива добрички същества. Блеят си по цял ден, ама какво от това. Важното е - като видят гегата да кротуват, а иначе - нека си блеят... Е, тя гегата, е само ако не чуват от дума... А пък те чуват, чуват... страхливи овчици... Такива са си, нали са овчици...

Но да се върнем към пастирчето, доброто и умно пастирче... Наистина си ги обича овчиците - особено когато дойде време за продан! Пристигат си купувачите на оглед... Доброто пастирче ги познава много добре и винаги предлага най-доброто... Та как да не ги познава - нали постоянно са пред очите му! И сега си пасат блажено, блажено - от къде да знаят , че пастирчето е избрало поредната "най-добра" овчица и записало в тефтера си - "продадено"... От къде да знаят - нали са овчици!

Ами другите, които не са чак толкова добри - горкото пастирче - не може да им сложи горния надпис... Е, ама нали си е баш професионалист пастирче - решение винаги има - за суджучец стават... Какво го интерусат влажните им очи , когато им дере кожите?! Сетивата му вече предусещат благоуханието, идващо от цвърчащата жарава и скарата... , а не забрвя и миризмата на паричките... И тя е добра, да , тя е май най-добрата! Ами агнешкото чеверме... !Хм, това - друг път! Бирата скоро ще се стопли... Наздраве!

...А там , на полянката овчиците свободно си пасат тревичката, щастливи си блеят ли, блеят...

Някои нахвърляни мисли 3

Малката, крехка тревичка пробива камъка - студения, тежкия, силния, големия, здравия, непоклатимия... Защо ли?! Дали клетките й са изградени от някаква тайнствена материя или в "съзнанието“ й са “закодирани“ мисли за преуспяване и победа?!/според психологията на успеха ;)/
Не, нали?!
Тя просто е създадена от бога, който е светлина и топлина, а тревичката... на тревичката всъщност само това й трябва!
Тя търси точно това!
И УСПЯВА!

ДА, НЕ И ГОЛЯМОТО... Г

Никой никога нищо на никого не дава наготово, най-малко ГОСПОД!

За приказките 1

Всички ние – и големи и малки - обичаме приказките… Заглеждаме се в екраните когато децата гледат “Пепеляшка”, “Снежанка”, “Еднорог” и много, много други…, възхищаваме се на прекрасните актьори, на великолепните пейзажи, радваме се на добрия край…
Ами неразказаните приказки около нас???... Може би когато се показват, може би когато всички сме герои в тях и краят ще е също тъй добър?!!! … Или такъв ще го направим…
Снежанка – каква ли щеше да е нейната съдба, ако ловеца нямаше добро сърце… или пък Пепеляшка – ако принца беше алчен и високомерен…

За прахосмукачките, боклука и ...

Боклука в нашите домове, по улиците, в телата ни... Вечно го почистваме и винаги го има... Ами боклука в душите ни?! - него кой да го почисти? Какво всъщност става с този боклук? Сигурно си има прахосмукачки и за него... сигурно! - на определено ниво на съзнанието! Остава само желанието да ги достигнем и да ги задействаме. Да съхраним боклука. Да съхраним "отпадъци, нечистотии, нещо, което е негодно или няма никаква ценност"?! Интересно... та нали отпадъците, превърнати в тор дават най-голямата сила и красота на цветята!

Тя...

Беше застанала пред монитора. Имаше чувството, че целият й живот беше една виртуална игра, в която само трябва да избере героите, оръжията, техниките... Умееше да играе. И живота винаги беше благосклонен към нея - даваше й най-доброто... и тя винаги го захвърляше ... там някъде - в нищото...Когато трябваше да избере път, по който трябва да върви - той, живота, винаги й подаряваше най-лъскавата кола и й посочваше най - прекия път. А защо й бяха ламарини и асфалт?! - Поемаше по пътечките, обрасли с коприва и тръни, само и само да слуша песента на птиците, да диша аромата на цветя и треви, да се къпе в свежестта на горския въздух... Сега отново беше пред монитора и разглеждаше любимите си сайтове... Току що се беше прибрала от полето. Този път не беше потърсила дори пътечка... Беше минала през угарите... Все още усещаше тръпчивия аромат на земя и суха трева...Около нея, на талази се разстилаше есенна свежест...Погледна екрана... Както винаги - он-лайн - все същите хора. Стана й тъжно... Умееше да играе... Но как можеше да вкара шепа истински сухи листа през монитора?!...

За малките и големите неща, за малките и големите хора, за малките и големите...

камъни... Големия камък на пътя човек го заобикаля и продължава. Малкото камъче - едва ли някой му обръща внимание!И то най-често ни спъва. Падаме, навехваме си глезена и оставаме неподвижни доста време. А другите хора продължават...

/някои нахвърляни мисли/

Бърз поглед към ВЕЛИКИТЕ

ИСУС ХРИСТОС
-учителя, спасителя, философа, мъченика Исус – един живот в името на хората, едно възкресение в името на вярата… А нима тия хора не са вярвали, когато той е вършел чудесата пред очите им и къде са били те, когато зверски го разпъвали на кръста?!...- гледали са мирно, тихо и спокойно… Какво би станало, ако народа бе го защитил?! Нима Пилат не го е питал тоз народ?!!! И за какво ни служи вярата сега?! – Да вярваме единствено в това, което ни допада…
Какво би станало, ако Исус е днес сред нас? Казват, нормално било всеки труд да се заплаща… Естествено, че ще се съгласи…, но как ли… труда си би измерил в пари??????....

ВИНСЕНТ ВАН ГОГ
-художника, канонизиран от сърцето ми като светец. Не си спомням нито кога, нито къде видях за пръв път негови творби. Спомням си само чувството, което беше вътре в мен – пълнотата в гърдите и дъх, превърнат в откъслесчни думи “Обичам го тоя човек!” Не знаех нищо за него, бях чувала само някъде името…След доста време прочетох биографията му…Разбрах защо го обичам... Прекланям се пред живота и творчеството на личността Ван Гог!!! Разбрах също, че са милиони тези, които излизат от музея в Амстердам със същите думи на уста… Какво, всъщност е искал той през целия си живот ? – ами да се раздава на хората и само това…И да го прави по начина, по който го може най-добре – като рисува… Но за кого?... За тия, които са си правили пилишарници с картините му или за тия, които са го смятали за луд?!!! Ако днес Ван Гог възкръсне, но с друга самоличност – дали ще можем да го разберем?!!! – човек можещ, но не търсещ слава и пари, а който иска само да работи…

ДЖЕК ЛОНДОН
Какъв би бил светът без неговата твърдоглавост да държи писалка вместо чук например…?

Има една поговорка: "По дрехите посрещат, по ума изпращат"... Аз си мисля - не е ли по-важно къде ходим...

Какво може да превърне домът ни в затвор...

Един от синовете ми гласно разсъждаваше върху есето, което трябваше да напише с тематика - заглавието на постинга!... Стана ми интересно и реших да сравним възгледите... Нахвърлях няколко реда и се получи това - по-долу... :
Замисляйки се повърхностно върху темата “Кое превръща домът ни в затвор?”, отговорът автоматично се бистреше някъде в главата ми и се чудех колко банално е всичко: домът – затвор! Ами естествено , че за един неразбран човек, една подтисната личност домът би се превърнал в затвор! Да, ама не! Като се замислих по-дълбоко се сетих за един афоризъм, който бях чела наскоро: “Човек рано или късно винаги остава сам, по-важно е с кого ще бъдеш насаме!”.Абстрахирайки се от тая фраза , си дадох сметка, че за един работещ върху своето интелектуално израстване човек, домът никога не може да се превърне в затвор. Духовно богатия човек винаги ще намери начин за осъществяване на поставените цели, както и материално богатия намира средства за това. Различни са единствено целите! Но познавам толкова интелигентни хора, за които домът наистина се е превърнал в затвор! Значи причината е нейде другаде тогава! … Затвор, дебели стени … Крепост!...
Англичанинът би казал:”Моят дом е моята крепост!”, но едва ли подобна фраза би прозвучала от устата на всеки българин! Малко са хората в България, които разсъждават по подобен начин. Въпрос на традиции, история , култура! Типична черта на нашенеца е прословутото му гостоприемство, широката му душа и купонджийския му нрав.А дали можем да асоциираме подобен характер с крепост?! Естествено, че не! И случи ли се българина да попадне в крепост – далече от приятели и шум , то тази крепост за него вече е затвор! …
Не мажем спря реката да се стича в океана! Не можем спря дъжда, от който тя приижда! Но можем да построим язовир и да се радваме на спокойни води! Само трябва много да се трудим и здраво да го укрепим!

2001 г.

За ...

Какво всъщност е греха? И какво става когато човек греши? Говори се много за отвъдното – човек умира, тялото изгнива, а душата отива там, горе, и според живота, който е живял на земята – съответно в рая или ада. А къде е тоя рай или ад? Съгласна съм , че и двете крайности съществуват – но дали те наистина са някъде в отвъдното или не са тук, на земята.
Вярвам в бог с цялото си сърце и душа, но вярвам с една дълбока и чиста вяра, която е не част от мен, а вярата – това съм аз! И тя си е само моя. Не мога да я дам на никого, ако той не я иска. Все едно да убедая един клошар какво велико нещо е компютъра. Това е най-лесно – ще го види, ще се удиви, а може би ще се реши и да го пробва. И резултата – клошара пак си остава клошар, но компютъра може и да не е вече компютър. Така е и с религията: казват на хората, че има бог,който може да им помогне във всичко и те тръгват със затворени очи нанякъде, търсят нещо, за което знаят почти нищо, лутат се без посоки докато осъзнаят,че са попаднали в един ад, от който спасение няма.
Сега да се върнем към обикновения човешки живот. Едни хора си живеят от добре – по-добре, докато други тънат във мизерия, нещастия и мъки. Сега да се върнем отново към въпроса - дали наистина въпросния ад и рай не е тук, на Земята. И защо трябва да си представяме едното на небето, а другото под земята?! Казват, че при смърт ангелите отнасяли душата там някъде горе, а често се споменава, че някои чували писъци дълбоко под земята. Ако съществуват тия две противоположности , тогава според закона на природата на Земята би трябвало да съществува пълна хармония. А ние знаем, че не е така. За едни живота тук на Земята е рай, а за други – ад. Тогава си задаваме въпросите : защо аз живея толкова зле, а други – прекалено добре. И последствията – самоунищожение! Защо не изчистим мозъците си от всички натрупани завист, алчност и предразсъдъци и не помислим със здравия си разум върху житейските си проблеми. Напремер – аз съм нещастен, на никого не съм сторил зло, никого не съм наскърбил, а живея в постоянен ад. Добре, не съм сторил зло, но направил ли съм добро ей тъй, без да очаквам нищо – със чисто сърце. Или: как мога да променя съдбата си – ако започна да лъжа и мамя? – не! Сега живея във ад, но ако злоупотребявам – все ще умра и пак ще отида в ада – ами там ще мога ли да причинявам зло – не! – там на мене ще го причиняват… Че живота е едно стъпало от стълбичката на душата на човек, мисля, че няма две мнения . Няма и някой, който да не е умрял. Въпросът е в това как да се предпазим от самоунищожението. Е, аз в предишния си живот съм бил грешник – в тоя живот се питам защо живея зле. А може би това е истинския ад. Сега изкупувам греховете си от предишния живот. И какъв по-голям ад може да има от този – на Земата . Или пък: живея добре, имам всичко и съм щастлив – заслужил съм го! И дали има по-красив рай от нашата планета. Нека се замислим докато не е станало късно – кой е виновен за нашите нещастия - дали причината не е единствено в нас?!

За него

Искаше и се да заплаче. Да плаче много, с глас..., но не можеше! Сълзите ги нямаше... Ех, само това поне да можеше. Щеше да й олекне. Спомни си за баба си, ненадминатата лечителка, която непрестанно й повтаряше - "Пречиствай всеки ден тялото си със вода и душата си със сълзи! Изкарай хапката си хляб със пот да не ти присяда! И да си здрава!" Това й го повтаряше често, много често... Ноя мнго обичаше баба си. И баба й я обичаше много.Добре, че сега не можеше да я види колко е жалка... Едва ли някой можеше да види това. Днес беше получила много комплименти - червени, сини, оранжеви, жълти, искрени, фалшиви, голи, натруфени... всякакви! И за какво й бяха! Сякъш и без тях не знаеше какво и колко е постигнала... Ценеше съвета на добрия си приятел, художника, който често казваше "Най-важното е на теб да ти харесва!". Познаваше тръпката на удовлетворение от съвършено свършената работа и тая от посредстеността... Беше много, много различна. Спомни си първия път, когато изкачи една малко скаличка. Беше великолепно! След това изкачваше и по-големи скали, върхове, но това, първото изкачване не можеше да го сравни с нищо! Така беше и в работата! Първия път - огромното усилие, потта, удовлетворението... Големите върхове нямаха значение! Сега това чувство го нямаше... Беше се загубило! Искаше й се да поплаче - за него! Не можеше...

За живота и смъртта...

Смъртта е част от живота, както и нощта е част от едно цяло. Страхуваме ли се да заспим?!