Ели натисна бутона send и новия брой на вестника беше отпътувал към печатницата. Можеше да си отдъхне. Днес беше провела много интервюта, беше се срещнала с различни хора. Изпитваше някакво странно чувство. По рождение си беше човек оптимист, винаги полужително настроена към хората, но днес сякъш нещо различно се беше загнездило в съзнанието й. Много рядко се случваше, но ето че сега се появи - беше й писнало. Беше й писнало сякъш от големи душй. Искаше й се да се срещне с мънички, но уютни. Беше й писнало от големите работи - големи и кухи. Икаше да пише за мъничките, но изпълнени със смисъл, който прелива... Беше й писнало от красивите думи - предпочиташе ги препечени - да димят и да парят. Усмихна се на себе си. Усети вкуса на препечената филийка - вкус, който никога не втръсва. Нищо, че й беше писнало! Когато нещо ти свири над главата - или трябва да го слушаш, или - да го спреш. Отново усмивка. Някой си беше забравил телефона и се беше включила някаква мелодия, която не спираше. Ели се опита да я изключи, но разбра че не може да се справи - свръхмодерна технология, която не й беше позната. Беше време за почивка, а това свиреше ли, свиреше. "Или трябва да играеш под този такт, или..." Не мисли много. Отвори прозореца и ... На вратата на офиса се почука. Информираха я, че подават жалба за нанасяне на лека телесна повреда и хулиганство. Не разбираше само защо още се усмихваше - може би защото хем им беше подарила свръхмодерен телефон, хем бяха недоволни.
Е, вече не й пищеше. Беше забравила даже че й е пищяло. А когато не чуваш нищо - просто ... запряташ ръкави... Тъкмо ги беше поповдигнала и отново се почука на вратата... Собственика на телефона се беше върнал да си го вземе. Трябваше май да заплаче, но защо ли се усвихваше още... Ами... знаеше, че просто безплатна музика няма...
2.
Интересно, преди не се беше взряла в лицето на този човек. Явно умората си беше казала думата. Сега вече го погледна. Сякъш за пръв път го виждаще... Спомни си нещо, да... спомни си много добре. Летището... многото очаквавщи хора, и точно това лице,да - лицето, което никого не чакаше. Тя също не очакваше някой да я посрещне... Не обърна внимание тогава, отмести поглед и продължи... И за миг дори не се замисли, че тя просто пристигаше, а този човек чакаше... никого! Тогава я вълнуваха други мисли. Животът й се преобръщаше с месеци назад . Беше тръгнала с чанта , пълна с мечти за най-отговорната, най-динамичната и интересна работа, а се връщаше единствено вкопчена в дръжките на истинското си свое аз. Беше кандидатствала по интернет. Тестваха я множество пъти. Беше се справила перфектно. Тогава получи кодово име, карта, самолетен билет и работа при най-добрите професионалисти в бранша... Когато пристигна на посоченото място и кода на картата удостовери нейната самоличност - всички бяха в шок. Не бяха очаквали тези “сурови“ тестове да бъдат решени от такава , както те се изразиха, красива, нежна и одухотворена жена...
- Хиляда шестотин и петдесет лева! Всъщност... знаех, че няма да Ви притеснят! Познавам Ви толкова добре! - сякъш се опита да я извади от мислите й човекът, застанал на вратата, в когото тя упорито продължаваше да се вглежда.
3.
- След като казвате че ме познавате толкова добре, защо си говорим на Вие? ... Да, тъкмо се опитвах да си спомня откъде те познавам...
- Извинявай, нямаше друг начин да те накарам да се замислиш върху това, освен тоя... който предприех - трябваше нещо да се случи, трябваше да се пораздвижи чувството ти за отговорност, личното ти достойнство, ... Телефона - той ми помогна! - и познатия "непознат" вече почти спокойно се усмихваше.
- И отсъствието на качеството да се вглеждам във лицата на всички хора, които влизат тук за всичко, почти изчезналото време за почивки, обемистата и изискваща съсредоточеност работа, която изключва ненужните контакти ми струваше 1650 лева, както каза, плюс дело за телесна повреда и хулиганство - самоиронията на Ели почти придобиваше завършеност с убедителното поклащане на глава...
- Нали не забрави, че очаквах тази реакция - непознатия извади въпросното технологично чудо и весело го заподхвърля от ръка в ръка , - а що се отнася до делото... всъщност “компютърен специалист“ е втората ми специалност. По професия съм адвокат.
4.
- Всъщност... аз съм Антон.... Викат ми Тони!
Тони стоеше пред бюрото и се смееше почти истерично, видял в очите й очакваното изаржение. Ели вече знаеше много добре кой е той, през ума й препускаха причините, накарали един правист да завърши информатика, картинката съвсем й се избистряше в главата... Знаеше много добре, че “компютърен специалист“ беше облеклото на една толкова използвана в последно време думичка - хакер. В същия този момент обаче Ели гледаше толкова безразлично, колкото може да бъде въобще едно безразличие... Не я дразнеше истерията му. Интересно... - дори й харесваше. Обикновено хакерите бяха леко грозновати, с очила и попрегърбени от постоянното взиране в монитора. Тони не беше като другите. Беше един не много висок, русоляв млад мъж - на около тридесет и пет години, прекрасно телосложение /помиси си за миг дали компютърът му не е бил в някоя фитнес зала/, а очите..., очите бяха от ония, чиито блясък никога не се забравяше. Да не говорим за дързостта... - държеше се сякъш не той,а тя му бе спретнала този номер. Ако беше поне малко уязвима от мъжкия чар - имаше чувството, че би му козирувала.
Тази мисъл я накара моментално да извади другите, препускащи главоломно из главата й и с равен и спокоен глас прекъсна смеха му:
- Добре, Тони, добре! И след като ме познаваш толкова добре трябваше да знаеш, че не бих се зарадвала от подобна среща, не съм и ядосана... разбираш ли, безразлично ми е... това ли искаше?
- Не, безразличието всъщност е моментно състояние на временен баланс. Сега знам, че ще направиш кафе, ще си поговорим и след това съвсем няма да си на същото мнение. Ако бях поискал среща или разговор тук преди, при тези папки с документи, които те чакат - едва ли би приела безразлично становище по въпроса...
