Тя...

Беше застанала пред монитора. Имаше чувството, че целият й живот беше една виртуална игра, в която само трябва да избере героите, оръжията, техниките... Умееше да играе. И живота винаги беше благосклонен към нея - даваше й най-доброто... и тя винаги го захвърляше ... там някъде - в нищото...Когато трябваше да избере път, по който трябва да върви - той, живота, винаги й подаряваше най-лъскавата кола и й посочваше най - прекия път. А защо й бяха ламарини и асфалт?! - Поемаше по пътечките, обрасли с коприва и тръни, само и само да слуша песента на птиците, да диша аромата на цветя и треви, да се къпе в свежестта на горския въздух... Сега отново беше пред монитора и разглеждаше любимите си сайтове... Току що се беше прибрала от полето. Този път не беше потърсила дори пътечка... Беше минала през угарите... Все още усещаше тръпчивия аромат на земя и суха трева...Около нея, на талази се разстилаше есенна свежест...Погледна екрана... Както винаги - он-лайн - все същите хора. Стана й тъжно... Умееше да играе... Но как можеше да вкара шепа истински сухи листа през монитора?!...