За него

Искаше и се да заплаче. Да плаче много, с глас..., но не можеше! Сълзите ги нямаше... Ех, само това поне да можеше. Щеше да й олекне. Спомни си за баба си, ненадминатата лечителка, която непрестанно й повтаряше - "Пречиствай всеки ден тялото си със вода и душата си със сълзи! Изкарай хапката си хляб със пот да не ти присяда! И да си здрава!" Това й го повтаряше често, много често... Ноя мнго обичаше баба си. И баба й я обичаше много.Добре, че сега не можеше да я види колко е жалка... Едва ли някой можеше да види това. Днес беше получила много комплименти - червени, сини, оранжеви, жълти, искрени, фалшиви, голи, натруфени... всякакви! И за какво й бяха! Сякъш и без тях не знаеше какво и колко е постигнала... Ценеше съвета на добрия си приятел, художника, който често казваше "Най-важното е на теб да ти харесва!". Познаваше тръпката на удовлетворение от съвършено свършената работа и тая от посредстеността... Беше много, много различна. Спомни си първия път, когато изкачи една малко скаличка. Беше великолепно! След това изкачваше и по-големи скали, върхове, но това, първото изкачване не можеше да го сравни с нищо! Така беше и в работата! Първия път - огромното усилие, потта, удовлетворението... Големите върхове нямаха значение! Сега това чувство го нямаше... Беше се загубило! Искаше й се да поплаче - за него! Не можеше...