За хората и сенките

Страхуваш се! Не си го признаваш, но, да, страхуваш се! Защо иначе така усилено бягаш напред?! Бягаш от сянката. Страхуваш се от сянката. Страхуваш се от собствената си сянка! Ха, та ти никога няма да можеш да избягаш от нея... - никога няма да избягаш от душата си! Освен ако не я пуснеш да влезе - в теб! Та тя затова те преследва! Иска тялото ти, а ти бягаш ли... бягаш... И се грижиш за това свое тяло, но от дългото бягане то просто рухва... Защо не я пуснеш вътре? Отвори й вратичката на сърцето си и я приеми... и тогава няма да се налага да бягаш. Приеми я! Тя се нуждае от топлината му. Но... изчисти най-напред много добре мястото, преди да я пуснеш, защото, дори и да отвориш вратичката, тя няма да влезе, ако вътре е мръсно и грозно. И ще те следва до тогава, докато съзре в сърцето ти уют, чистота, топлинка и... просто й стане приятно... там, вътре в теб...
Виждал си хора без сянка, нали? Те от нищо не бягат и за никъде не бързат. Те греят!

Провокирано от "Ошо. Тук и сега."