Човекът, който да се усмихва вместо нея

Телефонът иззвъня. Кой ли беше по това време?! Ели ядосана се надигна от възглавницата и погледна дисплея. Разсъни се изведнъж. Сънуваше ли?! Погледна часовника набързо - беше 3 без петнайсет през нощта. Да, не сънуваше... Там беше ден. Не можеше да повярва , че това се случва. Толкова месеци беше чакала това позвъняване и когато се беше примирила , когато беше си избила от съзнанието, че той някога ще се сети за нея, ето сега - звънеше и не спираше. Гледаше телефона. Не смееше да го повдигне. Мъките ще започнат отново. Толкова се беше постарала да приглуши болката и сега ОТНОВО.... Нямаше да го допусне! Телефонът не спираше да звъни. Да, можеше спокойно да изключи звука. Нощ е... и ако не вдигнеше дали щеше да се налага да дава обяснение...
Ръката ѝ сама се плъзна към апарата и в следващия миг натискаше бутона.
- Ели, събудих ли те? Не ми се сърди. Ели, току що патентовахме програмата. Шест месечния ми денонощен труд беше много добре възнаграден. Ели, аз вече съм известен, много известен. Може да стана и най-изветния човек на планетата. Елииии, там ли си?! Прости ми, Ели. Нямах възможност да ти се обаждам. Нямах право да мисля за теб. Трябваше да мисля само за проекта. А ти така жестоко ми крадеш от ума. Прости ми, Ели. Знаеш, че всичко правя единствено и само за теб.
- А аз се притеснявах се за теб. Мислех, че не искаш да ме видиждаш повече. Мислех за кризата... Въобще, мислех за толкова много неща... Е, здравей! Честито! Извини ме, при нас е нощ, трябва да поспя...
Софтуер... компютри, колко ѝ беше втръснало всичко това. Искаше да поспи. Само това. И може би още нещо - искаше да се събуди в друг един свят, различен от този...
- Чуваш ли ме Ели? Там ли си. Моля те, разсъни се. Скоро ще бъдем заедно. Нямаш си на понятие какво програма е това. Ще преобърне живота на човека до неузнаваемост. Ели, не разбираш ли, че основната разработка е моя... Ти ме вдъхновяваше, Ели. Ти помогна на света, Ели...
Нима светът се уждаеше от помощ? Едва ли... Сънуваше ли... Тя помага на света?! На кой свят, Алекс, на кой? Светът си е добре, дори много добре... Инак щеше ли да търпи всичко.
- Александър...какво значение има дали си известен? Ще си богат - е и?! Какво ми трябва на мен, Алекс? - 12 квадрата , една кухня и баня! Алекс, не ми трябва нищо, момче, нищо... освен един човек, един човек, който да се посмее вместо мен! Защото аз вече не мога, Алекс! Това ми трябва! Известността е за комплексарите. Мислиш ли,че страдам от комплекси!?
- Ели, защо си тъжна!? Не мога да се усмихвам, когато си тъжна. Ели, обичам те! Но не мога да се усмихвам. Ти плачеш, Ели!...
Човек, който да се усмихва вместо теб! Не да ти се смее, да се усмихва...
-Всичко хубаво, Алекс, обади се някой ден, някога... когато не спя.
Натисна бутона на телефона и ръката ѝ бавно се отпусна на масата. Сълзите бликнаха още по-силно.
Колко много обичаше този човек! Едва ли можеше да има по-голяма любов. Едва ли. Усмихна се. Всеки мислеше собствената си любов за най-голяма. Любовта не беше подвласна на думи, любовта се измерваше в качество, не в количество. Качество... Трябваше да я изпише... като материал, вложен в производството! Ще се създаде продукт, този продукт щеше да се продаде, някой щеше да го изконсумира... Любов... кой беше измислил всичко това. Обичаше го, колко много го обичаше!...
Беше изморена. Човек, който да се усмихва вместо нея!
Сбогом, Алекс!
Искаше да поспи, да се върне в нейния свят!.... Граници! Ненавиждаше тази дума. Още от малка я мразеше. Граници! Разглеждаше картата на страната и си представяше телени огради, войници.. Грозно, отвратително... Мислеше си кой е измислил тази думичка. Свързваше я с гарвани - черно, зловещо... Но границите съществуваха. Бяха навсякъде - като се започнеше от човека - фицическите, умствените граници... сомо духовни може би нямаше... Духът беше свободен за разлика от тялото, върху което мяташе човешките си дрехи и създаваше границите със света... Къщите и те имаха граници - слагаха им огради, дувари... Ех, как са пропуснали и на селцата и на градовете да сложат огради... Граници, граници, граници...- навсякъде все граници. Защо ли тя не искаше да ги вижда?!.. Сънят! За него те не съществуваха... А там, оттатък я чакаше другото нейно аз, което щеше да се усмихне вместо нея - човекът, който можеше това! Там ... оттакък...