Едно малко разказче за един голям човек

Когато се срещнаха на входа на галерията - едва се познаха.Не можеха да повярват на очите си. Съдбата ги беше запратила в различни краища на света и сега по някаква случайност или по нейна идея, ги срещаше по много странен начин. Двамата братя - близнаци! Последния спомен от семейството, който беше се запечатал в малките им главички, беше от една мизерна стая с разхвърляни по пода празни бутилки , остатъци от храна, размазани платна, воня на алкохол и вечно спящите им родители. Един ден те не успяха да се събудят. Тогава дойдоха чужди хора и решиха да ги отведат. Успяха обаче само с едното братче. Другото не можаха да намерят никога.
Сега двамата братя бяха успели и доказали се художници. Работеха под псевдоними и ако не се бяха срещнали на входа - никой нямаше да разбере, че това са двама различни автори. Освен по произведенията им.
Братската прегръдка след дългогодишна раздяла едва ли може да се опише с думи.
Имаха един час до откриването на изложбата. Решиха да поговорят на чашка кафе.
- Е, мен ме осиновиха много строги и отговорни хора. Постоянно ми набиваха в главата знания, водеха ме на уроци при най-големите майстори... бяха много, много строги с мен, но ето - станах човек. Благодарен съм им!
На другия брат, който беше успял да избяга и живя бохемски живот му стана емешно и жално.
- За мен пък нямаше кой да се грижи, аз всичко съм постигнал сам - каза почти ликуващо.
Единия час мина почти неусетно.
Изложбата имаше невероятен успех.
... Журналистаката застана до единия от братята и го попита:
- Всички знаем, че нямате никакво художествено образование. Как успяхте да вградите толкова слънчева енергия в картините си? Ето, виждам, че в момента се продава и последната, кажете - как успяхте?
- Ако нямаше тъмнина, щяхме ли да знаем що е светлина, ако тревичката не повдигаше камък, за да погледне слънцето - щеше ли да съществува...