Моята пустиняи моите четиридесет дни!
Исках цвете да поникне- не успя!
Вода чиста исках да опитам-
не видях дори калта!
Моята пустиня - да, само моята, защото не става въпрос за Сахара или за някоя от всичките пустини на Земята, казвам "моята", защото тя не съществува реално във физическия свят - тя е в главата ми, в ума ми и в душата. Не съм съгласна с това, че човек трябва да отиде до някоя точка от земното кълбо за да изживее нещо, което душата му трябва да почувства. Нима трябва да катастрофирам, за да съчувствам на болката на приятеля си или да изпадна в депресия, за да усетя мъката на депресираната си приятелка. Да, ще ме оборите веднага - та нали Исус е прекарал четиридесет дни в пустинята, за да се отдаде изцяло на бога и нима не се е подложил на физическа болка, нима не е умрял в името на човечеството, след като е можел да сложи целия този свят в краката си. Да, Исус е бил изпратен да пречисти душите на хората, да събуди заспалите чувства и със смърта и възкресението да докаже, че духовното и материалното вървят ръка за ръка. Това е било преди две хиляди години. Две хилядолетия човечеството се е развивало, достигнало е невероятен технически и икономически растеж, а как се е развивала душата на човека през всичките тия изминали години?!През "моите" четиридесет дни в "моята" пустиня се помъчих да разсъждавам върху това, а в навечерието на христовото възкресение вместо поглед, отправен към небето - наведох засрамено глава ...
И така, пренесла се във своята пустиня
на глад и жажда трябваше да се отдам.
На глад - но не на пости,
на жажда - но не за вода,
а за чистота!
На духовен глад душата си обрекох.
Та нали една олекнала душа
по-лесно ще се доближикъм другите души!
По-лесно назад ще се обърнe
и пътя, извървян от нея ще съзре
и равносметка точна ще даде!
Най-напред във "близките"
се поразходих.
Те бяха хора със авторитет,
християни
почитани и уважавани в града!
Тъкмо вечерята приготвят -
ще постяттъй както е по правила!
Надникна моята във тяхната душа.
Уви, нищо не видя!
Съседката пък ме помоли
за малко при нея да поспра
да ми разкаже за любовните забежки
на колежката!
Каква душа!
Потърсих "хляб" във много други хора
-да, всичките ръцете си разтваряха-
но на каква цена?
Готова бях да прегреша -
намерих
измежду многото на щанда книги
една, която грабна моята душа!
Авторът ми беше непознат.
Попитах книгоразпространителя
дали ще е добра,
а той възторжено размаха със ръка:
" Прадал съм десет за седмица!"
В шейсет хилядния град!
Заслужава да я прочета!...
И така - четиридесет дни в пустинята-и да исках - не можеше да прегреша... защото просто нямаше храна!
Настъпи Христовото Възкресение! Както му е редът - отидох на църква - в тая църква, в която се е извършвала служба преди петдесет, сто, хиляда години! В тая опушена църква, която преди петдесет, сто и хиляда години сигурно е била чиста и приветлива за своите гости, за разлика от сега! Слушах хора, който изпълняваше църковни песни - хор от баби, които мъчително поемаха въздух на глътки за да им стигне за някое и друго словосъчетание...Единствения въпрос, който си зададох беше дали това се нрави на нашия бог? Дали нашите домове са такива, каквито са били преди две хиляди години, дали дрехите и храната ни е такава? И ако аз в такъв дом поканя хора, дали те ще повторят да дойдат?! Ще кажете, че хората идват заради вярата! Та нима вярата и чистотата не вървят ръка за ръка? Говоря за чистота в материален и духовен аспект. Нима е възможно едното да съществува без другото - все едно тялото без душа или душа без тяло. Ще се повторя като кажа - та нали Христос затова е бил на кръста! И трябва ли всяко едно поколение да разпъва по един Христос, за да е в крак душата му със времето!Сърцето ми единствено се радваше от факта, че беше пълно със народ. Радваше се дотогава, докато не се разнесе тръпчивата воня на алкохол, докато клюките не се размесиха със "песента". Погледнах на няколко човека във очите - видях студенина, видях омраза, злост. А бяха пред олтара! "Господи, прости, ако греша! - си казах - Дано неправилно да съм видяла!"Отправила молитва към небето, засрамено наведох аз глава.
Вяра, надежда и любов -
разковничето за спасението на света.
Триединството от хиляди лета,
мъдростта, събрана само в три слова.
Варата - дали в добро или във зло я има,
надеждата е тук - нали затуй светът е оцелял,
но любовта я няма - затуй духът във времето е спрял!
Не любовта между мъжа и жената,
не любовта към храната,апартамента и колата,
а любовта към цветята,
любовта към луната,
любовта към земята,
любовта към светлината,
любовта ...
към красотата на душата!
А тя е тук - не е изгубена във мрака!
Сърцата трябва само да отворим
и тя ще влезе!
Механизмът на часовника ще заработи
и ще измерва часовете на безкрая!
0 коментара:
Публикуване на коментар